Книгата на А. Пилев “Пастори агенти на ДС” – едно голямо разочарование

 

За намерението си “да разобличи” пасторите агенти на ДС в българския евангелизъм Ангел Пилев говори вече повече от година. Във фейсбук форумите или на организирани от него “конференции” пред малобройни евангелски общности той изговори много претенциозни слова, допускайки драстични фактологични грешки, съпътствани от негативни емоции към някои от героите на своята книга.
Постепенно Пилев придоби самочувствието на ключар към “чистилището” на българския евангелизъм, което тенденциозно бе подхранвано от неколцина негови съмишленици, които в голямата си част дори не принадлежат към традиционните евангелски деноминации. В процеса на подготовката и при отпечатването на книгата “Пастори агенти на ДС”, Пилев привлече за своята “изобличителна” кауза дори някои видни представители на историческата и философска наука у нас, които обаче също са чужди на разбирането на историческата и актуалната ситуация и проблематика на българския евангелизъм.
Ще подчертая, че лично аз познавам добре и почитам дълбоко някои от българските учени, които имам предвид, но твърдя, че те бяха подведени от Пилев. Те бяха заблудени от представянето на полу-истини в тезите на Пилев, както и от апломба, поставен върху агентурния проблем от лица, които тровят атмосферата на българския евангелизъм от две десетилетия насам с амбициите си да изпъкнат като единствени “чисти” лидери.
В настоящия анализ искам да се спра на най-драстичните според мен пролуки в “Пастори агенти на ДС”, които се отнасят до замисъла на книгата, приложената методология и способността на автора да анализира и коментира наличния документален материал. Разбира се, не претендирам за изчерпателност на моята критика, като се има предвид ограниченият обем на статията. За по-пространни критични анализи може да се мисли в процеса на времето по-нататък. Тук ще поставя само някои от най-важните според мен въпроси към автора на книгата Ангел Пилев.
Защо авторът се опитва да натрапи мнението, че той е най-важният изобличител на агентурния проблем в българския евангелизъм?
Непонятно остава за мен защо Пилев пренебрегва в своята критика – поради незапознатост или преднамерено – някои характерни евангелски източници по агентурния проблем. На читателя не може да не направи впечатление, че той не споменава никъде за нестандартните електронни медии Pastir.org и сп. “Свобода за всеки”, чийто главен редактор е доста известният на обществеността адв. д-р Виктор Костов с правозащитната си дейност. Ще припомня, че именно в Pastir.org се появиха първите евангелски реакции срещу опита на съюзното ръководство на СЕПЦ да прикрие агентурния проблем, свързан с четирима членове на настоящото и още двама членове на бившото Ръководство. Ще подчертая, че тези реакции се появиха няколко месеца преди Комисията да разкрие досиетата.
Последва бурна дискусия със “за” и “против” агентите и опита на председателя п-р Ив. Врачев не само да прикрие, но и да омаловажи проблема. Аз лично размених с п-р Врачев няколко изяснителни имейла, от които ми стана ясно, че цялостната концепция на прикриването на агентите се гради върху некомпетентност и неспособност да се предвидят лавинообразните последствия.
Ако Пилев можеше да направи един по-обективен анализ, той щеше да се срещне с п-р Врачев и ръководството, за да допълни представата си за случващото се, а не да разчита само на Становището на Комисията по досиетата. Пилев критикува неадекватната реакция на п-р Ив. Врачев и п-р Р. Борджиев, които са направили опит да се запознаят с досиетата на своите колеги (Пилев, 125). Но срещал ли се е авторът на книгата с тях? Поставил ли им е директни въпроси, за да изясни известни неясноти? Защо Пилев и неговото обкръжение търсят среща с Благовест Белев (Пилев, 168-9), който не е обвързан с дадена деноминация, а избягват СЕПЦ? Освен с Врачев, аз съм разговарял с Борджиев и други представители на Съюзното ръководство и ако кажа нещо по този проблем, то ще бъде резултат на логични изводи, а не на априорни изказвания, с каквито ни засипва Пилев.
Интересуващите се от агентурния проблем в българския евангелизъм ще си спомнят, че именно в сайта на Pastir.org бе разобличена драстичната и опасна грешка на Пилев, че Мара Вирчева била “майка” на п-р Виктор Вирчев, от която той е черпил някои сведения за централната методистка църква “Д-р Лонг”. Пилев афишира тази неосведоменост на “конференция” в гр. Стара Загора през миналата година, след което патетично навлезе в неоправдани обобщения, че “евангелските агенти” били склонни да предават дори ... собствените си майки. Той безпардонно лансира версията за “майце-предателството”, очевидно целейки да предизвика негативни настроения. Пилев знаеше за нашата навременна реакция, но едва след личното телефонно обаждане на п-р Вирчев е коригирал своята злонамерена теза (Пилев, 154, 156).
Пилев си затваря очите и пред приноса на екипа на електронното сп. “Свобода за всеки” по агентурния проблем в българския евангелизъм. С различни публикации, но особено в бр. 30 на сп. “Свобода за всеки” бе повдигната завесата на преднамерено “забравения” процес срещу петима български евангелисти в края на 80-те години. Двама от подсъдимите заплатиха с живота си след този процес. Ние изнесохме неизвестни факти от живота на п-р Г. Тодоров – една от жертвите на процеса. Непознати факти изнесе и единственият жив подсъдим – Петър Янев.
Тези сведения не могат да бъдат подминати с лека ръка, но Пилев мълчи за тях. Той споменава в книгата си за процеса срещу п-р Г. Тодоров, но не показва откъде е научил за него (Пилев, 119). Неговото мълчание за фактите около процеса, които имат пряка връзка с някои от неговите герои в книгата, защото подсъдимите са били предавани на ДС от тях, по принцип не се различава от непохватния опит за премълчаване на агентурния проблем от страна на Ръководството на СЕПЦ.
Най-драстичното пренебрегване от Пилев на други евангелски източници обаче се вижда в безпардонния му анализ на случая с еп. В. Еленков. Пилев дори не си прави труд да спомене, че еп. В. Еленков бе единственият български евангелски лидер, заподозрян във вербовка от страна на ДС, който си публикува веднага досието вPastir.org. Въз основа на тази доброволна публикация бяха направени компетентни анализи от юристи и богослови. Не само адв. д-р В. Костов, но и съдия Г. Василев (“Свобода за всеки”, бр. 32) доказаха, че опитите за разработка на офицерите на ДС по отношение на еп. В. Еленков са останали безрезултатни. Той нито е подписал Декларация за сътрудничество, нито е писал доноси за свои колеги (Пилев видимо не е наясно с определението за “донос” в юридически и етически смисъл!).
Пилев посочва в използваната от него литература изповедта на д-р Стефан Банков “Досието. От двете страни на желязната завеса” (Бургас, 2001), която може да бъде смятана като пръв по-сериозен и информативен опит за представяне на агентурния проблем в българския евангелизъм. Но освен едно-две срамежливи споменавания за тази книга, по нищо не личи, че Пилев е запознат с нейното съдържание. А там има значителен по своя обем и важност документален материал, който хвърля светлина не само върху агентурното минало на някои от героите в книгата на Пилев, но осветлява и други пастори агенти, които са останали извън полезрението на последния.
Ако беше по-информиран, Пилев щеше да посочи, че всъщност книгата на Банков, която бе инкриминирана от почти всички евангелски представителства, спомогна косвено да се изгради у евангелските ръководства предварителна стратегия за противопоставяне на такъв род изобличения. Ръководството на СЕПЦ, чийто председател бе п-р В. Вирчев, лансираше версията за “подправяне” и “фалшифициране” на документите, публикувани от д-р Банков.
Дотук мога да заключа, че в своя опит за изследване агентурния проблем в българския евангелизъм Пилев показа некомпетентност при събиране на полезни за темата и автентични източници. Всеки квалифициран в своята област изследовател знае, че солидната база на едно изследване, което претендира да внесе принос, е правилният избор на изворите. Пилев обаче е среднист по образование, който нито е квалифициран богослов, нито квалифициран историк. Опасявам се, че ако вижда в себе си някакъв евангелски изобличителен Сизиф, то той е изпаднал в самозаблуждение, защото камъкът на темата за агентурния проблем се е оказал непосилен за него. Това, което той направи, бе да използва анонимно изказани вече тези, плъзгайки се по границата на плагиатството на идеи.
Непълна картина на предполагаемите “пастори-агенти”
А сега да преминем към обхвата на Пилевата критика. Веднага прави впечатление, че като “агенти” са визирани само представители на харизматичните общности (Българска Божия църква, СЕПЦ и Национален Алианс на Обединени Божии църкви) и Баптисткия съюз. Не може да не направи впечатление на запознатия със състава на традиционния български евангелизъм, към който Пилев не принадлежи, че няма и дума за конгрешаните и методистите. Този пропуск е повече от удивителен! Бързам да подчертая, че евентуалният аргумент, че Пилев се ръководи в критиката си само от “разкритията” на Комисията по досиетата, не е убедителен. Пилев сам се отклонява от този евентуално “праволинеен” метод. Например, когато се впуска драматично по любимата си тема – обсъждането на “агентурното” житие-битие на еп. Еленков, той се опитва още повече да драматизира описанието си, като цитира субективни източници, като “Национален лидерски форум”. За отбелязване е фактът, че пикантериите, които Пилев публикува, са свързани с период от служението на еп. Еленков, който няма нищо общо с “агентурния проблем”, осветлен от Комисията. Преувеличенията, които еп. Еленков е допуснал при визитите си в чужбина, са свързани по-скоро с психологията на евангелските служители в бившите социалистически страни. Слушал съм в чужбина десетки подобни хиперболизирани изказвания не само на българи, но и на румънци, руснаци и т. н.
Проблемът тук е в прекомерното фокусиране върху личната съдба, личните страдания и в най-добрия случай – върху собствената деноминация. Другите сякаш не съществуват и не са страдали по същия начин. Преди двайсет години слушах в чужбина как един от героите в книгата на Пилев представяше себе си като жертва на комунистическия режим и слушателите му се просълзиха. После разказа, че неговата малка деноминацийка през комунизма сега бележи бурен растеж и слушателите ръкопляскаха бурно. А само преди месец чух в Англия, че един настоящ евангелски лидер разказвал в няколко църкви, че неговата църковна общност била гонена от днешните власти, защото била квалифицирана като “секта”. Когато запитах дали той е споменал, че такова е по начало отношението към всички евангелски деноминации, моите събеседници останаха учудени. Те бяха с впечатлението, че обиждана и гонена е само църквата на моя колега. Разбира се, че не одобрявам поведението и изказванията от такъв вид, но те нямат нищо общо с агентурния проблем!
Правомерно ли е премълчаването на Пилев за “агентурното минало” на конгрешани и методисти? Неговото мълчание по този въпрос само плод на неосведоменост ли е? Подозирам, че в основата на Пилевото премълчаване стои предварително обмислена стратегия с онези, които отдавна се мъчат с писания и публични изяви да докажат пред обществото и света, че истинският евангелизъм е бил, е и ще си остане представителството на конгрешаните и методистите. Другите, особено харизматиците, са неуравновесени, непостоянни, нестабилни – не само в докрините и религиозната си практика, но и в лоялността си спрямо Бога.
Не случайно Пилев неведнъж подчертава, че харизматични лидери са вредили с “доноси” на конгрешани и методисти (Игнатов, Вирчев, Еленков). Вярно е, че евангелските служители сред петдесятните и бившите “тинчевисти” (според евангелския жаргон) са били настоятелно следени, обработвани, сплашвани и вербувани от ДС. Но това е било така, защото те са били най-многобройни, а от друга страна, са били най-активни. По отношение на духовната си активност т. нар. “тинчевисти” бяха (и аз съм свидетел на това!) много по-динамични и притежаваха по-голяма съпротивителна сила дори от своите харизматични събратя – петдесетниците.
Методистите и конгрешаните по времето на тоталитарния режим бяха агонизиращи малцинствени общности, от които ДС не се притесняваше и с които се справяше с далеч по-икономични мероприятия. Това обаче съвсем не означава, че ДС не беше внедрило деструктивни агенти и в едва тупкащите сърца на тези две деноминацийки. Начело на методистите бе поставен от властта Иван Ножаров, който бе несменяемият самозван “епископ” в продължение на десетилетия. Той дори не стъпваше на богослужения в централната методистка църква “Д-р Лонг” и оставаше в кабинета си в църковната сграда, докато траеха богослуженията. Не знам точно какви сведения е черпил от баба си п-р Виктор Вирчев, на които Пилев се възторгва толкова, но Ножаров бе толкова близък с властите, че можеше директно да им съобщава каквото и да му поискат.
Ножаров бе методисткият господар, който отдаваше централната църковна зала под наем за нецърковни мероприятия, разпродаваше църковни имоти, клеветеше достойни пастири като И. Илиев (Русе) и С. Попов (Шумен). За тези подробности обаче Пилев мълчи – защо ли? Също така не коментира факта, че през май 1983 г. на “Д-р Лонг” изведнъж се появяват бившите методисти Здравко Безлов, Кирил Йотов и др. (Пилев, 153), което едва ли е станало без насърчението поне на Ножаров. Той мълчи по особено подозрителен начин и за ситуацията при конгрешаните. Да не би да смята да ни убеди, че и там не е имало “внедрени агенти”?
Любопитна подробност е, че Христо Куличев, който е един от най-ревностните защитници на безупречното реноме на конгрешаните и методистите, признава в едно свое интервю, че дори колосът на българския евангелизъм п-р В. Зяпков е предал уличаващи сведения за свои събратя. Това изтървано признание подсказва, че ДС, поразявайки дори светилото на конгрешаните, няма да се подвоумят да направят своя пробив през десетилетията на “побеждаващия” социализъм на Т. Живков и неговата клика. Доказателство за това, което ние вече знаем от разкритията на Комисията, е дейността на бившия председател на конгрешаните п-р Павел Иванов под псевдонима “Тимотей” (Пилев, 278). За него Пилев споменава твърде срамежливо, въпреки че повечето доноси са от негово име до ДС, за които споменава в главата за еп. Еленков и сякаш се опитва да ги припише на Еленков. Павел Иванов е клеветил, но е клеветил като председател на конгрешаните, а не може да има съмнение, че е имал и свои поддръжници конгрешани, за което Пилев подозрително премълчава в книгата си.
Проф. Спас Райкин, който е един от първите сериозни изследователи на агентурния проблем в българската църковна действителност, посочва, че политиката, наложена на църковните лидери – независимо от конфесионалната им принадлежност – е била “политика на акомодационизъм” (вж. Нушев, К. “Отношенията между БПЦ и държавата по време на тоталитарния комунистически режим”. – В: Костов, В., ред. Отношенията Църква-държава след падането на комунизма. 2013. 55). Това означава, че е било невъзможно да се допусне до висшите етажи на църковното управление човек, който не отговаря на този критерий. От една страна, изборът е бил дали човек да поеме трънливия път на църковен водач или да се откаже от това. Средна възможност не би съществувала и Пилев въобще не разбира това! От друга страна, стоял въпросът до каква степен може да се откликне с “лоялност” към комунистическата власт. В книгата на Пилев виждаме използван един и същ аршин на неприязън към всички евангелски водачи, които са визирани. Няма приложен аналитичен метод на разграничаване между отделните казуси.
Девизът на Пилев е: “Всички са еднакво продажни!” А това говори за неподготвеност по такава сериозна тема, за некомпетентност при анализите и изводите и което е най-лошото – за негативна предпоставеност от самото начало. Ето защо според мен книгата “Пастори агенти на ДС” на Ангел Пилев е едно голямо разочарование по темата за “агентурния проблем” в българския евангелизъм. Сега още повече възниква необходимостта от компетентност, интелигентност и обективност при разработките в тази посока.
(София, 2013)
Д-р Вениамин Пеев е евангелски богослов, философ и автор, редактор в Свобода за всеки.

Копиран от

Погледни оригиналната статия тук