Размисли на Иво Димитров за досиетата на „пастирите”
Възможно ли е да почиташ „Църква”, чиито пастири са служили на злото?
Много често спорим и се питаме: кои са демоните на нашето разпадащо се общество. Е, вече знаем еднозначно ясно. И то не някъде назад в митологичното минало, а днес! Напълно еднозначно. С имена и адреси. Не насилствено. Те сами се обозначиха. По повод досиета на „пастирите” на миряните. Атеизмът и манипулацията си подадоха ръка. И отново използват обществената неграмотност по повод на елементарни неща.
Лесно е да се поема „вината с мезета” от атеистите. Техните морални устои винаги са били релативистични. По собствени правила. И това е нормално. Имат власт, правят си богове, правят си правила. И всеки с добре разтропано чене има правото да прави логически конструкции, както му се ще. Може да изкара агента на ДС Рицар на бял кон или просто – доброто ченге. И всеки доносник може да се избели с това.
Когато стане въпрос обаче за Църквата, тези конструкции просто не вървят. Защото Църквата е Съборна. Православната – дваж! Тя, в двехилядолетната си традиция, знае и е постулирала Греха. И това, че всеки ГРЕШИ. (това е една от разликите с католицизма – отказ всякому непограшимостта!).
Това, с което Православието е силно, то е Покаянието и Прошката. Всеки може да съгреши. Включително Пастирът. И всекиму има място в Божията милост! И това е, което крепи Институцията Църква.
Възможността да съгрешиш, но и да се разкаеш. Толкова е нормално, човешко, че именно в това е Божествеността. Да съгрешиш. Поради нормалната човешка слабост, заложена изначално в нас. И Господ отиде на кръста именно за това. Да изкупи греховете ни. А за нас остави само осъзнаването на това. Но когато няма покаяние, то няма и вяра. От Божието нищо не остава.
Но какво става с Църквата, когато светите тайнства – на брака, на изповедта, на … – станат достояние на Кесаря? Може ли пастирът да съгреши? Изначално – да! Но Съборността на Църквата ни е и в Разкаянието, в Покаянието и Прошката.
Има ли обаче Църква, когато има упорство в греха? Когато самите Пастири не са Негови Проводници, а на Оня ? Какво става с Църква, в която пастирите не са божии слуги, а са се подчинили на Оня, на Кесаря?
О да. Слабостта! Човешката, нормална, дадена ни слабост от Бог! И цитират Петър. Само дето забравят ПОКАЯНИЕТО му! И Божията милост. Но може ли да се прояви МИЛОСТТА МУ без разкаянието? Без САМОпризнанието и САМОосъзнаването на греха?!?
Какво остава от „Църква”, в която самите пастири се отказват от това? И защо тогава упрекваме миряните, че не вярват в тази „Църква”? Дали те са загубили вярата си или именно вярата ги тласка в това?! Възможно ли е да почиташ „Църква”, чиито пастири не само са служили на злото, но и дори не осъзнават това?
За нормалния кариерист/атеист е обяснимо. Извинението му е ясно. Слаб съм направен. Съгреших, но относително. Само че Църквата ни е оцеляла 2000 години именно, защото не признава относителността! Тя е трансцендентна. Чрез морала! Да. Прошка има. Но за да я има Прошката, трябва да има Покаянието. Не случайно народната поговорка казва: „Признат грях не е грях”. Признанието е част от осъзнаване на грешката. И залог, че тази грешка няма да я направиш отново!
Всеки може да сгреши. Но да се опиташ да се скриеш зад собственият си грях, е грях на квадрат. А ако това го прави Пастир?!? Не е ли това Грехът, викащ Антихриста? Питаме се, кои са демоните на българското общество?
Е, вече ги знаем! Онези, за които това, че изповедта на миряните – акт на Приемане на Божествеността! – става достояние на Кесаря, е несъществено спрямо Човешкото, атеистично схващане за … не знам какво. Пастирят, мамещ стадото си, водещ го в пропастта, отказващ му Божието !!!, бил по-важен от неговото обществено положение.
Та това дори не е ерес. Ерестта е отклонение от ортодоксалността. Но в случая става въпрос за обикновен отказ от Божествеността! И после се питаме, защо е отчаяно обществото? Защо хората не „вярвали”? Ако един дипломат разбираемо може да не се покае, че е бил ченге – и то без особени травми за обществото – но когато Пастирите отказват да се покаят, е страшно.
Проповедникът НЕ вярва, а всички искат – уж – се кълнат във вярата? Това е САТАНА! САТАНА и сатанизирано общество. Това е. Вече знаем и имената на хората, тласкащи ни в това.
А ако някой си мисли, че става въпрос само за някакви досиета. Господ да се смили над неговата Душа! Питаме се как да простим и защо не прощаваме… Как да простим. Когато Покаяние няма. И колкото и къщи, наречени „храмове” и колкото и пътища към тях да изградим, все ще е нищо.
Защото истинският Храм е Мястото за Разкаянието и Прошката! Но без разкаяние се оказва, че няма и какво да простим. Няма ли разкаяние, няма и вяра.
Автор Иво Димитров; публикувано в www.rodopchani.eu;
Снимки: novatv.bg; kirche-bremen.de:;
Копие от:
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.